Едно разсъждение за условното наклонение

това разсъждение е комай на седмица, ако не и на повече. И в течение на тая седмица не е изключено да се е изменило дотолкова, та да не мога да го възпроизведа в същия образ. Но ако същината е запазена, образът не играе чак толкова важна роля. Нали същината е съществена!
Значи, бях в излизане (неповторима финска конструкция - макар и унгарците да я ползват) от магазина за хранителни добавки във Фестивалния комплекс (колко млади гении има в блек метъла - Наргарот, Сатир, мейхемовците. горкия Йон), където, след като бях дал и бях получил обратно 50 стотинки от дадените за едни аминокиселини 11 лв., продавачката (учтива - даде ми торбичка за огорчение на, да призная, вялото ми съпротивление) ме попита нещо, от което успях след известни затруднения, довели до доуточнения, да извлека, че й трябват стотинки. Дали не съм имал . Ех, ако имах, щях да ви дам. Ако бях имал, щях да съм ви дал. Май че рървото беше, което ми хрумна. Макар второто да е/беше/би било по-точно и коректно(а уж точно и коректно са една и съща дума)
На български имаме, макар и да не употребяваме винаги, същите форми за условно наклонение, както в английския. Но нека не бързаме.
Първо - какво е нашето ще? Неизменяема част от речта. Според мен - частица. Глагол не е, защото не се спряга. Глаголът ще в словосъчетанието той ще да е не е тъждествен с частицата ще в словосъчетанието ще е. Вижте сами - ако го вземете като глагол, словосъчетанието, така написано, е лишено от смисъл - пък и инак да го напишеш, пак не блести от смисленост. Предлог не е. Предлози пред глаголи не се слагат. Не и в българския. Междуметие съвсем не е. Значи, съгласяваме се, частица.
На английски можеш да кажеш thou wilt, може би даже he wilth с известно пресилване, но като цяло и там не се изменя.
Така.
Дотук добре.
Не съм учил или съм забравил каквото съм учил от английска граматика в тази и част, но, ако е да не съм сигурен дали го приемат като спомагателен, със сигурност го имат за глагол. Няма да споря с тях- те си знаят в крайна сметка.
Но и при тях и при нас бъдещето време се изразява от някогашни самостоятелни, означаващи желание глаголи - в английския за съвпадение има и такова съществително, което пък е сродно с нашата воля.
Нашият професор по езикознание ни казваше, че един вид логически грамагическото бъдеще време е сходно с условното наклонение.
В българския обаче, поне засега, за условно наклонение се смятат само форми, които звучат като минало време.
В английския формите на т.нар. първо условно наклонение и бъдещето просто съвпадат.
If she wants, I will accompany her
Ако иска, ще я придружа.
Умишлено не вкарвам славянщини като поиска или дойде, защото само ще усложнят работата.
У нас това - цялото - не се смята за условно наклонение.
Живко Бояджиев щеше да бъде прав, ако първата част можеше да се признае за условно наклонение. Обаче такава тя никога няма да бъде.
Условното наклонение, то е, изразява това, което е искало - щяло да стане, ама не му се е удало.
Това, което все още може са стане, е бъдеще време.
Това, което вече не, е миналото на бъдещето.
Тъжно, непоправимо - но свършено.

Ако имах, щях да ви дам.
If I had, I would give you.

Ако бях имал, щях да съм ви дал.
If I had had, I would have given you.

If I had studied English grammar, I would know the answer to this question.
Ако бях учил английска граматика, щях да знам отговора на този въпрос.

Формите с бих са славянски, така че още по-меланхолични. И както към началото на разсъждението, някакси по- подобава да използваме тях.
Но най добре е да не използваме условно наклонение, а да правим - и да правим нещата възможни.
В миналото да гледаме само за уроци, съсредоточавайки се не върху това, че нещо, което и щяло да стане, не е станало, а върху това, защо - та следващия път, там в бъдещето, да се постараем да стане.
И да не забравяме, че, ами бъдещето идва когато започнем да градим настоящето.