Къде ли са сега звездите светли
извели ме от тъмните ми дни
Далечни ли са пътища поели
или пък други чакат те зари
Безименни останаха за мене
безименен останах аз за тях
Но в нощите, от мене омърсени
те бяха - да открият моя грях
И ако днес ги в погледа ми няма,
И ако съм изчезнал някой ден
Аз искам да са там, и от измама
да пазят други, как тогава мен
понеделник, 23 юли 2007 г.
За принцесата на феите
Тя дошла от своето отвъдморско западно царство да търси ново щастие. Дошла, когато есента опожарявала горите, и горестта томяла душите на хората, но нейното вълшебство събудило отново всичко, защотот такъв огън като нейният никого не бил докосвал, и ето радост зацъфтяла там, където доскоро пепел покривала всичко. Но едно сърце не отворило вратите си за пролетта, а чакало зимата, за да се скрие в снеговете от лъчите на слънцето, от което толкова се страхувало. Страхувало се и затова го бедяло, че е намерено да му навреди. Да го изгори и остави да се мъчи в ожуреното. Затова и предпочело тъмнината и студа. Един княз от изтока не приел принцесата, даже отхвърлял поканите за баловете, където можела да бъде тя. Казвал, че отива у дома на север, а без почивка се стремял на юг, все на юг...Лъжливият княз успял да заблуди вдички около себе си, знаел, къде е щастието, но се страхувал да е нещастен, и не смеел да избяга от нещастието си. Не знаел още, че това, че нашето нещастие не може - и не бива - да помрачава щастието на другите, че това, че страдама от своето нещастие не означава, че не можем да се радваме на чуждото щастие. Но знаел вече, че това, че сме щастливи от нещо, не означава, че не можем да сме нещастни от нещо друго. И мъчил хората около себе си, показвайки се нещастен, показвайки се страдалец, и проклинайки извора на щастието, който бил забранил за самия себе си, казвайки, че е отровен. И така живата вода, която изворът плискал, се превръщала малко по малко в сърцето му в отрова, от която той се опивал, кръвта му почернявала, заразена, както мислите и мечтите му. Не вярвал на истината в дущата си, а само на лъжите на хората наоколо, загубил и зрение и слух от безпощадната болест. Докото веднаж, не щеш ли, не го застигнала светкавица насред една принощяваща се майска градина. Светкавицата отворила очите му и в тях потекли сълзи, които измили злотворната зараза, излекували пораженията й, и заискряли като бисери нанизани на най-хубавия гердан, който може да бъде носен от Любовта. И при все, че било тъмно, той провидял истината, и се втурнал към нея. Но там вече отдавна не го чакали. Принцесата на феите била вече избрала един южен принц, който можел да я запази от опасностите, дебнещи край стените и зад ъглите на злия пристанищен град. Тя била щастлива с него, и всяка сутрин усмивката се раждала на лицето й, за да заспи вечер с врабците, скрити под стрехите. Но злият източен владетел си нямал ни птичка да му пее ни стряха да се прислони. Черната кръв затуптяла в сърцето му с нова сила, и кипяла, и кипяла, с неземна скорост връхлитала всяка клетка на тялото му, все повече и все по-черна, докато един ден не пръснала сърцето му и не потекла на черна река, мътна и гъста, която можела да се прочисти само ако я погалели лъчите, които дарявал погледът на принцесата на феите.
сряда, 18 юли 2007 г.
Урок №2
След второто entry вече се убедихте, че мога да поставям и такива заглавия, които не завършват с въпросителен знак.
След четвъртото вече може да се успокоите, че съм в състояние да пиша и такива неща, които да не съдържат езикови извращения.
Освен тях обаче има още една тема, типично наша, която доста ме вълнува.А именно - звателните форми.
Нашите жени де обиждат, ако се обърнем към тях с име, завършващо на -о.
А то е истинското. Когато не просто споменаваме, не просто съобщаваме нещо за някого, а изразяваме вниманието си за него, тоест, един вид - изразяваме значимостта му за нас, поне в един момент.
Както, когато извикаме учителката си : госпожо, или учителя си : господине.
Интересно, мъжете (доколкото аз мога да се смятам такъв) не се обиждаме май толкова, ако ни извикат на -е. /Аз лично, ако чуя български глас да вика Васил, няма и да се обърна - то е все едно да вика катастрофа, катастрофа или пожар, пожар. Но как ще различиш това, което не можеш да викаш - да зовеш - катастрофата, или пожара -от това, което можеш? Чрез звателните форми/
Дали това е знак на (псевдо)еманципация? Струва ми се, че жените помежду си май повече, по-разкрепостено употребяват тези форми.
А тъкмо употребата е начинът да се върнат тези форми в езика ни и в мисленето ни.
Малките деца още не са закрепостени. не познават предрадсъдъците. Ако докато не ги познават ги запознаем с този човешки начин на обръщение, който ние в своя език сме благословени да имаме, ако ги викаме към себе си, ако им даваме съвети, ако ги хвалим винаги така, ще израсне поколение, което няма да се обижда, няма да си мисли, че сме му ядосани, или му искаме злото, ако го правим.
Както Калина в народната песен.
Както семейството на Ботев в писмото му-зявещание към тях.
И най-сетне като родината, която възхваляваме в химна си.
Родината, която ни даде езика си -езика ни - който може и да не е хубав, нито интересен, но е наш, като тялото ни, и както него, трябва да го пазим. И като душата си. Без тялото си и душата си не сме ние. Без езика си - също.
След четвъртото вече може да се успокоите, че съм в състояние да пиша и такива неща, които да не съдържат езикови извращения.
Освен тях обаче има още една тема, типично наша, която доста ме вълнува.А именно - звателните форми.
Нашите жени де обиждат, ако се обърнем към тях с име, завършващо на -о.
А то е истинското. Когато не просто споменаваме, не просто съобщаваме нещо за някого, а изразяваме вниманието си за него, тоест, един вид - изразяваме значимостта му за нас, поне в един момент.
Както, когато извикаме учителката си : госпожо, или учителя си : господине.
Интересно, мъжете (доколкото аз мога да се смятам такъв) не се обиждаме май толкова, ако ни извикат на -е. /Аз лично, ако чуя български глас да вика Васил, няма и да се обърна - то е все едно да вика катастрофа, катастрофа или пожар, пожар. Но как ще различиш това, което не можеш да викаш - да зовеш - катастрофата, или пожара -от това, което можеш? Чрез звателните форми/
Дали това е знак на (псевдо)еманципация? Струва ми се, че жените помежду си май повече, по-разкрепостено употребяват тези форми.
А тъкмо употребата е начинът да се върнат тези форми в езика ни и в мисленето ни.
Малките деца още не са закрепостени. не познават предрадсъдъците. Ако докато не ги познават ги запознаем с този човешки начин на обръщение, който ние в своя език сме благословени да имаме, ако ги викаме към себе си, ако им даваме съвети, ако ги хвалим винаги така, ще израсне поколение, което няма да се обижда, няма да си мисли, че сме му ядосани, или му искаме злото, ако го правим.
Както Калина в народната песен.
Както семейството на Ботев в писмото му-зявещание към тях.
И най-сетне като родината, която възхваляваме в химна си.
Родината, която ни даде езика си -езика ни - който може и да не е хубав, нито интересен, но е наш, като тялото ни, и както него, трябва да го пазим. И като душата си. Без тялото си и душата си не сме ние. Без езика си - също.
неделя, 15 юли 2007 г.
Директно от страната на чудесата
Не (мога да по)вярвам, че съществува.
По-малко вярвам, че я загубих.
Още по-малко вярвам, че заради своята собствена свинщина.
Quiero que todo eso no se haya pasado
Quiero que sea de vuelta septiembre
Quiero ver la luz en tus ojos y mi futuro
Нямам нищо против телесното общение, нито намирам нещо мръсно в него. Със сигурност не е то по-мръсно от стремежите ни за кариера, пари и слава, от всеки човешки акт такъв, че човека до себе си гледаш не като човек, а като eszköz, като средство. Но когато е част от връзка, благословена от
Бога,
нашия
създател.
А
Той
благословява връзката тогава, когато и двамата са щастливи.
А човек (мож)е(ш да направиш) щастлив, като му доставиш спокойствието и сигурността, което заслужава. Като носиш светлина в дните му и мирен сън в нощите му. Като го обичаш. Като се отнасяш с него като с човек, както ни учеше Кант.
Тогава може да пожелаеш човека до себе си. Човека, на когото си се отдал душевно. Човека, на когото си отдал живота си. можеш да му отдадеш и тялото си и да поискаш същото от него.
Смятам, pues, че когато отдаваш тялото си, отдаваш и душата си, трябва да отдадеш душата си.
Може да се отдадеш само на един човек в живота, и да му се отдадеш напълно. Може би съм романтик. От Новалис произхожда идеята за отъждествяването, за вливането в един, избран от действителността предмет, нещо съществуващо, романтизирането му. Според някои - начин за запазване на аз-а.
Но ние имаме една душа и едно тяло.
Нашият
създател
ни е дал само по едно он двете, и само на нас.
Никой не е по - голям от
Него
, та да си позволи да ги дава на повече хора.
Аз направих своя избор
По-малко вярвам, че я загубих.
Още по-малко вярвам, че заради своята собствена свинщина.
Quiero que todo eso no se haya pasado
Quiero que sea de vuelta septiembre
Quiero ver la luz en tus ojos y mi futuro
Нямам нищо против телесното общение, нито намирам нещо мръсно в него. Със сигурност не е то по-мръсно от стремежите ни за кариера, пари и слава, от всеки човешки акт такъв, че човека до себе си гледаш не като човек, а като eszköz, като средство. Но когато е част от връзка, благословена от
Бога,
нашия
създател.
А
Той
благословява връзката тогава, когато и двамата са щастливи.
А човек (мож)е(ш да направиш) щастлив, като му доставиш спокойствието и сигурността, което заслужава. Като носиш светлина в дните му и мирен сън в нощите му. Като го обичаш. Като се отнасяш с него като с човек, както ни учеше Кант.
Тогава може да пожелаеш човека до себе си. Човека, на когото си се отдал душевно. Човека, на когото си отдал живота си. можеш да му отдадеш и тялото си и да поискаш същото от него.
Смятам, pues, че когато отдаваш тялото си, отдаваш и душата си, трябва да отдадеш душата си.
Може да се отдадеш само на един човек в живота, и да му се отдадеш напълно. Може би съм романтик. От Новалис произхожда идеята за отъждествяването, за вливането в един, избран от действителността предмет, нещо съществуващо, романтизирането му. Според някои - начин за запазване на аз-а.
Но ние имаме една душа и едно тяло.
Нашият
създател
ни е дал само по едно он двете, и само на нас.
Никой не е по - голям от
Него
, та да си позволи да ги дава на повече хора.
Аз направих своя избор
For the girl that I have wanted most in my life,
for the unreachable aim of my childish dreams,
for the fire of the South...
Hosszú volt kínjim útja,
mélységes könnyem kútja
ébresztéd kívánságom
nem alvám éjjel-nappal
Tüzed már, szomjan halok,
vizet adj, vagy leoltsad!
Tündérszép déli leány
bús lelkem békét keván
Gyere vagy örökre menj
el ne hagyj gyötrelemben
Testemed meg ne égesd
Lelkemed meg ne ölesd
íme már : vége legyen
szellemem örvendezzen!
Testemed neked áldom,
ha kívánod megadom,
csak egyszer, s csak örökre,
vagy tiéd, vagy senkié!
Ha meg nem, tiszta marad,
Egyetlen
Úrnak
szolgál
Gyermeki tisztaságban
Isteni
boldogságban!
Направих го на рождения си ден, 4 януари 2007, 22 години след като бях получил тялото си от
Него.
Урок №1
За възвратните местоимения
Хора, вземете си научете граматиката
Ето вече, обещах я, и ще я изпълня, даже и да не се получи такава, каквато си я представях.
Обаче се радвам, че вече мога да използвам курсива като средство за изтъкване или разделяне, не, ами отделяне на разнородни елементи на тоя текст и даже намирам български съответствия на унгарски думи или изрази(примерът всъщност е един : изтъкване за kiemelés), които трябва да търся, защото даже и да са заложени в съзнанието ми, /почти/ не съм употребявал в досегашния си опит. Например глагола изтъквам преди всичко (тук на унгарския израз няма българско съответствие, сърбите обаче си имат - у главном, само че ако ме питате сигурен ли съм, че де пише разделно, ами не, обаче тъй ми се спомня. Между другото, вярно ли е, че тъй се употребява само в Източна България?) В съзнанието ми са също заложени - обаче и действат - показателите за граматична правилност. Мен по правописа и по изразяването нали не ме бива, обаче граматиката си ми я бива. Приемам всякакви критики, отнасящи се до горните ми две, последната обаче си е моя територия.
Както и с носителите на други езици се случва, катоучим т.нар. чужди езици, внимаваме, следим за правилната употреба на правилата, които преди това сме научили - или поне би трябвало така да бъде (а не, моля, поне така би трябвало да бъде, защото в този случай поне се отнася до така, и основателен е въпросът - а как повече? Но вижте колко не на място - в българския език - звучи този въпрос, и ще разберете защо цялото това съждение може спокойно да се пренесе в условно наклонение) - обаче като говорим на собствения си, имаме склонност да го правим през куп за грош. Това еди-дойди- Обаче чух веме веднъж от един човек, който на всичкото отгоре бил преподавал български на чужденци, нещо от типа на че ние сме си ги били научавали нещата в практиката, самият пример който заде обаче беше неправилен. Нещо от типа на двама ученика. Е това, моля, не е правилно. Може да се каже два ученика или двама ученици, но тъй като учениците с(е приемат з)а одушевени, първият вариант отпадна. Аз тогава не му го казах в лицето, че е неправилно, само му дадох правилен пример за множественото число в българския, по-точно за това на мъжкия род, това, дето е проблемно. То не че е проблемно, ами просто трябва да се научи. И не изисква много труд или време. Изисква обаче да си признаем, че не си знаем граматиката, и да седнем да си я научим. / Не може да уважаваме чуждите езици, а да не уважаваме своя. В кое се изразява тогава това свой-ство на своя език да бъде свой?/
Една от тия части на граматиката си, която българите най-често пренебрегваме, занемаряваме дори, повдигнах като пример на неправилна употреба в течение на същия този разговор, са тъкмо възвратните местоимени, които са толкова хубави, толкова наши, и трябва да си ги пазим. Обаче когато са допълнение в изречение, подлогът в който сме ние, вече стават не наши, а свои. И вижте- не може да кажем трябва да ни ги пазим, а само трябва да си ги пазим. Можем, но не може. В смисъл - не бива. И не е вярно, че само нашият език имал преизказно наклонение. И естноците имат. И си го употребяват, макар да не е единственият начин да се изрази. Но си употребяват и възвратните местоимения, и личните и възвратните. Бях видял в текст на Фридеберт Туглас, техен импресионист, нео-романтик употребено обикновено притежателно местоимение на мястото на възвратно. Обаче ние не казваме къпя ме, а къпя се, или чеша се, а не чеша ме, обаче може и да кажем чеща тялото ми или къпя котката ми. ката са толкова близко май по-рядко. Или греша с това си твърдение? А те са същите. Къпя себе си. Къпя дваята котка. Имаше един, дето беше казал губя само мене си. Но колко от нас могат да се похвалят с това, което е направил Левски, та да си позволяват да се изразяват като него? Нашите политици се събират, за да напрявят компромиси с цел стабилизиране на правителството СИ, а не на държавата СИ, която е и държавата НИ, или поне би трябвало да бъде, макар че май по-скоро прилича да е държавата ИМ. А ние трябва да съберем силите СИ, да научим граматиката СИ, да започнем да уважаваме езика СИ, така ще можем да СЕ уважаваме повече, и току-виж започнали повечеда НИ уважават.
Хора, вземете си научете граматиката
Ето вече, обещах я, и ще я изпълня, даже и да не се получи такава, каквато си я представях.
Обаче се радвам, че вече мога да използвам курсива като средство за изтъкване или разделяне, не, ами отделяне на разнородни елементи на тоя текст и даже намирам български съответствия на унгарски думи или изрази(примерът всъщност е един : изтъкване за kiemelés), които трябва да търся, защото даже и да са заложени в съзнанието ми, /почти/ не съм употребявал в досегашния си опит. Например глагола изтъквам преди всичко (тук на унгарския израз няма българско съответствие, сърбите обаче си имат - у главном, само че ако ме питате сигурен ли съм, че де пише разделно, ами не, обаче тъй ми се спомня. Между другото, вярно ли е, че тъй се употребява само в Източна България?) В съзнанието ми са също заложени - обаче и действат - показателите за граматична правилност. Мен по правописа и по изразяването нали не ме бива, обаче граматиката си ми я бива. Приемам всякакви критики, отнасящи се до горните ми две, последната обаче си е моя територия.
Както и с носителите на други езици се случва, катоучим т.нар. чужди езици, внимаваме, следим за правилната употреба на правилата, които преди това сме научили - или поне би трябвало така да бъде (а не, моля, поне така би трябвало да бъде, защото в този случай поне се отнася до така, и основателен е въпросът - а как повече? Но вижте колко не на място - в българския език - звучи този въпрос, и ще разберете защо цялото това съждение може спокойно да се пренесе в условно наклонение) - обаче като говорим на собствения си, имаме склонност да го правим през куп за грош. Това еди-дойди- Обаче чух веме веднъж от един човек, който на всичкото отгоре бил преподавал български на чужденци, нещо от типа на че ние сме си ги били научавали нещата в практиката, самият пример който заде обаче беше неправилен. Нещо от типа на двама ученика. Е това, моля, не е правилно. Може да се каже два ученика или двама ученици, но тъй като учениците с(е приемат з)а одушевени, първият вариант отпадна. Аз тогава не му го казах в лицето, че е неправилно, само му дадох правилен пример за множественото число в българския, по-точно за това на мъжкия род, това, дето е проблемно. То не че е проблемно, ами просто трябва да се научи. И не изисква много труд или време. Изисква обаче да си признаем, че не си знаем граматиката, и да седнем да си я научим. / Не може да уважаваме чуждите езици, а да не уважаваме своя. В кое се изразява тогава това свой-ство на своя език да бъде свой?/
Една от тия части на граматиката си, която българите най-често пренебрегваме, занемаряваме дори, повдигнах като пример на неправилна употреба в течение на същия този разговор, са тъкмо възвратните местоимени, които са толкова хубави, толкова наши, и трябва да си ги пазим. Обаче когато са допълнение в изречение, подлогът в който сме ние, вече стават не наши, а свои. И вижте- не може да кажем трябва да ни ги пазим, а само трябва да си ги пазим. Можем, но не може. В смисъл - не бива. И не е вярно, че само нашият език имал преизказно наклонение. И естноците имат. И си го употребяват, макар да не е единственият начин да се изрази. Но си употребяват и възвратните местоимения, и личните и възвратните. Бях видял в текст на Фридеберт Туглас, техен импресионист, нео-романтик употребено обикновено притежателно местоимение на мястото на възвратно. Обаче ние не казваме къпя ме, а къпя се, или чеша се, а не чеша ме, обаче може и да кажем чеща тялото ми или къпя котката ми. ката са толкова близко май по-рядко. Или греша с това си твърдение? А те са същите. Къпя себе си. Къпя дваята котка. Имаше един, дето беше казал губя само мене си. Но колко от нас могат да се похвалят с това, което е направил Левски, та да си позволяват да се изразяват като него? Нашите политици се събират, за да напрявят компромиси с цел стабилизиране на правителството СИ, а не на държавата СИ, която е и държавата НИ, или поне би трябвало да бъде, макар че май по-скоро прилича да е държавата ИМ. А ние трябва да съберем силите СИ, да научим граматиката СИ, да започнем да уважаваме езика СИ, така ще можем да СЕ уважаваме повече, и току-виж започнали повечеда НИ уважават.
петък, 13 юли 2007 г.
¿Porqué?
Тук трябваше да има една друга публикация, обаче ще трябва и тя скоро да дойде.
Пак на езикова тематика.
Не съм полиглот, но живеейки с хора, събрани от различни краища на света, често говоря на различни езици, затова, освен като продължение на съществували, но вече изтекли, или прослушване на никога несъстояли се диалози с хората, с които говоря на даден език, в един момент, започвайки да мисля за тях, обръщам на езика, на който съм свикнал да общувам с тях, и на този език понякога се раждат част от мислите, които бих споделил тук, с вас. А понякога не се ражда мисъл, mint ilyen, hanem нещо, което аз обично наричам стихотворение, макар да, възможно, няма някаква литературна стойност. Такова ще публикувам сега, и ще има за повечето от вас, ако не и за всички.И без това част от хората, които ще отскачат дотук, са мои познати, с които говоря на /един или повече от/ тези езици, по-голямата част от които обаче, даже и да би им се искало, не знаят български. Макар адресатът на по-долу читаемото, да речем условно произведение, както и в самото него е указано, по всяка вероятност няма да дойде.
Porqué la ventana
Si no te ve viniendo
Porqué la puerta
si nunca golperas
¿Porque la mañana?
El rostro más lindo
tan lejos despierta
y no lo veo más
Porqué son los arboles
si no te dan frutas
Porqué la guitarra
si no te toca mas
Porqué las canciones
si no las escuchas
Porqué mi futuro
pasado si has
(en mi pasado si estás)
Пак на езикова тематика.
Не съм полиглот, но живеейки с хора, събрани от различни краища на света, често говоря на различни езици, затова, освен като продължение на съществували, но вече изтекли, или прослушване на никога несъстояли се диалози с хората, с които говоря на даден език, в един момент, започвайки да мисля за тях, обръщам на езика, на който съм свикнал да общувам с тях, и на този език понякога се раждат част от мислите, които бих споделил тук, с вас. А понякога не се ражда мисъл, mint ilyen, hanem нещо, което аз обично наричам стихотворение, макар да, възможно, няма някаква литературна стойност. Такова ще публикувам сега, и ще има за повечето от вас, ако не и за всички.И без това част от хората, които ще отскачат дотук, са мои познати, с които говоря на /един или повече от/ тези езици, по-голямата част от които обаче, даже и да би им се искало, не знаят български. Макар адресатът на по-долу читаемото, да речем условно произведение, както и в самото него е указано, по всяка вероятност няма да дойде.
Porqué la ventana
Si no te ve viniendo
Porqué la puerta
si nunca golperas
¿Porque la mañana?
El rostro más lindo
tan lejos despierta
y no lo veo más
Porqué son los arboles
si no te dan frutas
Porqué la guitarra
si no te toca mas
Porqué las canciones
si no las escuchas
Porqué mi futuro
pasado si has
(en mi pasado si estás)
А защо трябва заглавие?
Аз сега започвам да пиша на български, защотот тук всичко ме вика на български.
Обаче като си отида в Унгария това ще се промени.
Това нещо уж е направено, за хората, за да го четат другите...обаче всъщност ние си го правим за себе си, за да се покажем себе си, повтарям, да се покажем.
Това, което виждате тук, не съм аз.
Това е просто моят блог.
Но не затова го нарекох така.
/Нарекох го така, защото не е нищо повече./
Но след като вече съм го направил, трябва да има някаква полза то него, pois, от това, което показвам от себе си, другите могат да почерпят нещо за себе си. За тях си, ha úgy tetszik.
Не знам дали мога да бъда полезен на хората.
Но ако те имат някаква полза от това, това е добре.
Направих го от идеята на В., тя знае коя е, но не иска да я претранспонирам.
/Ух, каква дума, нали?/
Та за мен ще има /лична/ полза да се науча да се изразявам най-сетне добре на собствения си език, защото един ден искам да стана преводач и да преподавам в университет.
Няма да се женя и да имам деца, но искам знанията, които съм натрупал и ще трябва още да натрупам, да предам.
Години наред правих добро, само за да стана аз добър.
И не се радвах на доброто на хората, а на това, че аз съм им помогнал, или че съм им направил добро.
Сега искам да искам да правя добро на хората за да им е добре на тях, и искам да искам да им е добре на хората.
Обаче като си отида в Унгария това ще се промени.
Това нещо уж е направено, за хората, за да го четат другите...обаче всъщност ние си го правим за себе си, за да се покажем себе си, повтарям, да се покажем.
Това, което виждате тук, не съм аз.
Това е просто моят блог.
Но не затова го нарекох така.
/Нарекох го така, защото не е нищо повече./
Но след като вече съм го направил, трябва да има някаква полза то него, pois, от това, което показвам от себе си, другите могат да почерпят нещо за себе си. За тях си, ha úgy tetszik.
Не знам дали мога да бъда полезен на хората.
Но ако те имат някаква полза от това, това е добре.
Направих го от идеята на В., тя знае коя е, но не иска да я претранспонирам.
/Ух, каква дума, нали?/
Та за мен ще има /лична/ полза да се науча да се изразявам най-сетне добре на собствения си език, защото един ден искам да стана преводач и да преподавам в университет.
Няма да се женя и да имам деца, но искам знанията, които съм натрупал и ще трябва още да натрупам, да предам.
Години наред правих добро, само за да стана аз добър.
И не се радвах на доброто на хората, а на това, че аз съм им помогнал, или че съм им направил добро.
Сега искам да искам да правя добро на хората за да им е добре на тях, и искам да искам да им е добре на хората.
Абонамент за:
Коментари (Atom)