За принцесата на феите

Тя дошла от своето отвъдморско западно царство да търси ново щастие. Дошла, когато есента опожарявала горите, и горестта томяла душите на хората, но нейното вълшебство събудило отново всичко, защотот такъв огън като нейният никого не бил докосвал, и ето радост зацъфтяла там, където доскоро пепел покривала всичко. Но едно сърце не отворило вратите си за пролетта, а чакало зимата, за да се скрие в снеговете от лъчите на слънцето, от което толкова се страхувало. Страхувало се и затова го бедяло, че е намерено да му навреди. Да го изгори и остави да се мъчи в ожуреното. Затова и предпочело тъмнината и студа. Един княз от изтока не приел принцесата, даже отхвърлял поканите за баловете, където можела да бъде тя. Казвал, че отива у дома на север, а без почивка се стремял на юг, все на юг...Лъжливият княз успял да заблуди вдички около себе си, знаел, къде е щастието, но се страхувал да е нещастен, и не смеел да избяга от нещастието си. Не знаел още, че това, че нашето нещастие не може - и не бива - да помрачава щастието на другите, че това, че страдама от своето нещастие не означава, че не можем да се радваме на чуждото щастие. Но знаел вече, че това, че сме щастливи от нещо, не означава, че не можем да сме нещастни от нещо друго. И мъчил хората около себе си, показвайки се нещастен, показвайки се страдалец, и проклинайки извора на щастието, който бил забранил за самия себе си, казвайки, че е отровен. И така живата вода, която изворът плискал, се превръщала малко по малко в сърцето му в отрова, от която той се опивал, кръвта му почернявала, заразена, както мислите и мечтите му. Не вярвал на истината в дущата си, а само на лъжите на хората наоколо, загубил и зрение и слух от безпощадната болест. Докото веднаж, не щеш ли, не го застигнала светкавица насред една принощяваща се майска градина. Светкавицата отворила очите му и в тях потекли сълзи, които измили злотворната зараза, излекували пораженията й, и заискряли като бисери нанизани на най-хубавия гердан, който може да бъде носен от Любовта. И при все, че било тъмно, той провидял истината, и се втурнал към нея. Но там вече отдавна не го чакали. Принцесата на феите била вече избрала един южен принц, който можел да я запази от опасностите, дебнещи край стените и зад ъглите на злия пристанищен град. Тя била щастлива с него, и всяка сутрин усмивката се раждала на лицето й, за да заспи вечер с врабците, скрити под стрехите. Но злият източен владетел си нямал ни птичка да му пее ни стряха да се прислони. Черната кръв затуптяла в сърцето му с нова сила, и кипяла, и кипяла, с неземна скорост връхлитала всяка клетка на тялото му, все повече и все по-черна, докато един ден не пръснала сърцето му и не потекла на черна река, мътна и гъста, която можела да се прочисти само ако я погалели лъчите, които дарявал погледът на принцесата на феите.