Урок №2

След второто entry вече се убедихте, че мога да поставям и такива заглавия, които не завършват с въпросителен знак.
След четвъртото вече може да се успокоите, че съм в състояние да пиша и такива неща, които да не съдържат езикови извращения.
Освен тях обаче има още една тема, типично наша, която доста ме вълнува.А именно - звателните форми.
Нашите жени де обиждат, ако се обърнем към тях с име, завършващо на -о.
А то е истинското. Когато не просто споменаваме, не просто съобщаваме нещо за някого, а изразяваме вниманието си за него, тоест, един вид - изразяваме значимостта му за нас, поне в един момент.
Както, когато извикаме учителката си : госпожо, или учителя си : господине.
Интересно, мъжете (доколкото аз мога да се смятам такъв) не се обиждаме май толкова, ако ни извикат на -е. /Аз лично, ако чуя български глас да вика Васил, няма и да се обърна - то е все едно да вика катастрофа, катастрофа или пожар, пожар. Но как ще различиш това, което не можеш да викаш - да зовеш - катастрофата, или пожара -от това, което можеш? Чрез звателните форми/
Дали това е знак на (псевдо)еманципация? Струва ми се, че жените помежду си май повече, по-разкрепостено употребяват тези форми.
А тъкмо употребата е начинът да се върнат тези форми в езика ни и в мисленето ни.
Малките деца още не са закрепостени. не познават предрадсъдъците. Ако докато не ги познават ги запознаем с този човешки начин на обръщение, който ние в своя език сме благословени да имаме, ако ги викаме към себе си, ако им даваме съвети, ако ги хвалим винаги така, ще израсне поколение, което няма да се обижда, няма да си мисли, че сме му ядосани, или му искаме злото, ако го правим.
Както Калина в народната песен.
Както семейството на Ботев в писмото му-зявещание към тях.
И най-сетне като родината, която възхваляваме в химна си.
Родината, която ни даде езика си -езика ни - който може и да не е хубав, нито интересен, но е наш, като тялото ни, и както него, трябва да го пазим. И като душата си. Без тялото си и душата си не сме ние. Без езика си - също.